Привейте – не се чудете, си е комбинация от здравей и привет, но тъй като съм бебе имам право да си говоря както си искам. Възрастните все ме поправят, но аз ще си карам както си знам.
В крайна сметка никой не се е родил научен да говори. Затова процесът е дълъг и някой никога не го завършват.
Какво ще правя тук. Ами, ще се уча от каките и батковците. Ще си споделям разни беборански работи. Ще се чудя и мая на живота. Ще се усмихвам. Понякога ще плача. Понякога ще ме боли коремчето.
Нещо ново ли казах? Като Ви гледам Вас възрастните – май и вие това правите.
Някой май са загубили детското, други сигурно никога не са го имали. Но аз държа на него, това е най-хубавия миг – на прохождането, на първото докосване, на първото втрещяване:
че си тук и си жив.
Искам да Ви прошушна една тайна. Не ме гледайте, че съм такова малко и не мога да ходя още. Всички бебета са такива. Мислите, че не можем да говорим. Е – бъркате. Обикновено първата година сме толкова втрещени от света около нас, че дума не можем да промълвим. Къде от възхита, къде от ужас. На някой им се отразява и по-зле и доста след първата година проговарят. На мен ми се отразява добре обаче.
Говори ми се и смятам да говоря, т.е. да разказвам.
Не знам колко често ще бъде, защото мама постоянно седи на компютъра, но когато отиде да забърка някоя каша, ще скачам тук да драскам някой ред. Или когато тя спи …
Все пак пазете тайна, защото тя се сърди, когато пипам по компютъра… Все пак съм бебе и от мен се очаква да гукам, а не да викам
Привей : )
Чакай да порасна, да видиш какъв лебед ще стана :)
гу-гук
Аз се закачам само :)))
ся мъ олигави цялата, тцтцтцтц
Айде цунк и на теб :))))